Нови срещи
Срещнахме се с наш сънародник, който от шестнадесет години вече всеки ден се сблъсква с тукашната действителност в сферата на анимацията. Представяме ви Ясен Кобарелов.
Ясен пристига за първи път в Канада през 1990 г. с т. нар. „кубинска вълна”. Не успява да се установи и през 1992 г. се връща в България. Монреал обаче остава в мислите му, желанието му да работи и да се развива тук също. Така през 1994 г. идва отново и този път остава.
„Аз дойдох тук с идеята да продължа да правя това, което съм правел в България, защото ми харесваше.” – споделя Ясен. Той, а и други български аниматори, е привлечен от идеята за работа в National Film Board of Canada. Когато обаче идва повторно, кризата в този сектор вече е осезаема. Това го кара да търси работа по различни проекти, които с навлизането на 3D анимацията обаче все повече намаляват.
Но кой е Ясен Кобарелов?
Ясен е от София, но е прекарал детството си в Бургас, където леля му е била директор на кукления театър в града. „Аз не излизах от тоя театър”, спомня си с усмивка той. Пътува с трупата из цяла България и наваксва училищните уроци на път и с рисуване. Питам го дали това е повлияло на избора му да стане аниматор. „Определено да. Никой от семейството ми не се е занимавал с това, аз съм първо поколение, което доста затруднява всичко.”, отговаря ми. В София завършва художествената гимназия, но не кандидатства в Академията, а влиза направо в студията. Студия „Бояна”, разбира се, където участва в правенето на анимация, и остава там близо 10 години. Иначе казано, до настъпването на промените у нас през 1989 г. Но няколко думи за работата му в „Бояна”: „Наричаха ни „глезените деца” в България, защото не можеха да кажат „анимацията е партийна”, тук се работи със символи, а с тях можеш да кажеш много неща.” Подканям го да разкаже малко повече за това време, за анимациите, в чието осъществяване е участвал. Оказва се, че е бил част от екипа на първия български пълнометражен анимационен филм „ Планетата на съкровищата” (1982) с режисьор Румен Петков, работил е и в екип на Анри Кулев. Тук, в Канада е асистирал в проекти на Велислав Казаков, бил е част от екипа, създал продукцията “Kids” на Синегруп, срещал се е със Силвен Шомет, а в момента има проект за видеоклип на монреалска музикална група. Имал е предложения за работа в колеж в Манитоба, но по собствено желание остава в Монреал.
Притеснява ли се от масовото навлизане на 3D анимацията?
„Опитах с 3D анимация”, отговаря ми. Записал се да учи, но за човек свикнал да работи с лист и молив се оказва малко трудно. Времената го принуждават да се научи да работи с компютър през годините, а сега трябва пак да почва отначало с новите технологии.
Има ли нещо от това, което е правел като анимация, когато е било вече факт, да си каже „Това е. Ето това исках.”?
Не. Винаги има нещо, което не достига и ти си мислиш, че следващия път ще се появи. И то се появява, но за сметка на нещо друго.
Защо напуска България?
„Ние всички искахме промяна, но не такава, не по тоя груб начин, както стана, а нещо малко по-фино. По-скоро демократизация на всичко, а не страшен хаос.”
Липсва ли му България?
„България не толкова, но Европа ми липсва.”
Поддържа ли връзка с българската общност в Монреал?
„По-малко, но то става естествено. Имам приятели, с които поддържам връзка от години.”
Bulmont
